Подтиснат ум

"Няма глупави деца" описва различни видове вродени умствени дисфункции и предлага начини за преодоляването им. Родените със сериозни дефицити, обаче, представляват само част от човечеството. Защо, тогава, голяма част от текстовете в книгата ми изглеждат като точни описания на обичайната българска класна стая? Защо препоръчките за справяне с вродените дисфункции дублират това, което отдавна съм убедена, че трябва да се прави обикновено, по принцип, в училище и у дома - не за да се лекуват вродени проблеми (не съм изучавала такива и нямам опит с тях), а за да се развива заложеното у повечето хора - тези, които лесно определяме като нормални (дума, която някои може да намират за политически некоректна, но аз намирам за удобна в настоящия контекст).

Мисля, че отговорът се крие в това, че българските родители и учители като цяло не само че не стимулират развитието на детските умения, а дори го подтискат - не само с нещата, които правят или не правят с децата, но и с цялостната среда, която създават. В резултат на това огромен брой деца, които не са родени с умствени дефицити, започват да приличат поразително на тези, които са родени с такива.

Повечето ученици, с които съм работила досега са сред най-добрите в училищата си и идват от училищата, които се смятат за най-добри в областта, но в последните няколко години, в средата на гимназиалния курс нивото на академичните им умения е такова, каквото намирам за нормално в началото на прогимназията. Често си задавам въпроса "А как ли се справят останалите ако тези са най-добрите?" В същото време, често казвам, че досега не съм работила с толкова глупави деца, че да не могат да се справят с учебния материал по ВСИЧКИ предмети ... ако учеха по друг начин.

Умът е пластичен. Това означава, че така както може да бъде упражняван, за да се развива, така може да бъде и подтискан, за да закърнява.

В книгата "Методът на Монтесори", Мария Монтесори разказва за първите си ученици - деца със сериозни дефицити, които успява да подготви така добре, че когато се явяват на национални изпити с нормалните си връстници, се представят на същото ниво. Тъжният извод на Монтесори е, че развитието на нормалните деца бива подтискано в училищата. Според нея, ако нормалните деца бяха добре стимулирани, щеше да е нормално на изпитите да се представят доста по-добре от децата с вродени дефицити. А за повечето от другите, както знаем, не се прави нищо специално ...

Същото си мисля и аз откакто преди години гледах това клипче - жена, родена със сериозно умствено увреждане, която борави с по-богат речник и споделя по-задълбочени мисли от учениците ми - същите тези, които кандидатстват в най-добрите университети в света.

Умовете са различни

Преди години, мои познати (семейство) много харесваха сина ми, когото смятаха за невероятно умно дете. Един ден мъжът решил да учи сина си да брои; след поредица от неуспешни опити се ядосал и му казал, че е глупак и се зачудил как е възможно моят син да може да събира и изважда, а неговият да не може да се научи да брои. Добре, че жена му му напомнила, че моят син е на шест, а неговият на две години.

Когато преподавах в езикова гимназия, имах ученик, за когото собствените му родители се чудеха дали е тъп или мързелив. По-голямата му сестра, ученичка в същото училище, с лекота овладяваше два чужди езика, докато той никак не се справяше с не-чак-толкова-трудния английски. Той беше отличен математик ... значи не беше тъп. Но дали полагаше достатъчно усилия по английски? Имаше съученици, които учеха по-малко, но пък се справяха по-добре с езика. Хм.

Понякога смятаме, че едно дете не е достатъчно интелигентно, защото не се справя с поставени в училище задачи; в същото време, обаче, същото дете ни удивлява със своите умения и прозрения в други ситуации. Тогава започваме да подозираме, че детето е просто мързеливо и не се старае достатъчно. За да ни угоди, то се опитва да прави всичко, което искаме от него, но не се справя и започва да се чувства неадекватно и тъпо. Каква е истината? Тъпо или мързеливо?

Истината е, че умовете са различни ... на различните възрасти и по принцип. Понякога искаме от децата да успяват в неща, за които умовете им все още не са готови, защото не са достигнали до етапа на развитие, който съответства на поставените задачи. Понякога смятаме за мързеливи деца, които не се справят, понеже са родени с умове, за които поставените задачи са огромно предизвикателство. Понякога смятаме за тъпи деца, които не се справят с определен тип задачи, без да обръщаме внимание на факта, че същите деца се блестящи в изпълнението на друг тип задачи. Когато късметлийски сме родени с умове, които са устроени така, че да отговарят на изискванията на учителите или шефовете ни, е твърде вероятно да не си даваме сметка, че идеални умове няма.

Какво друго ми остава

Чета "Няма глупави деца" и попадам на случаи, които съм наблюдавала и като ученичка, и като учителка, и си давам сметка, че съм извадила голям късмет да се родя с ума, с който съм се родила, в семейството, в което съм се родила, да попадна в училищата, в които съм попаднала, и да работя това, което работя. Тази комбинация ми е дала предимство пред много мои съученици и връстници. Други обстоятелства можеха да са много по-добри за мен, но можеха и да са много по-лоши ... както са за повечето деца, които срещам в последните години.

Хубавото е, че проумях, че нямам властта и ресурсите да променя коренно българското образование, но имам властта и ресурсите да преподавам все по-качествено на малкото си ученици и да споделям откритията си с други учители. Имам властта и ресурсите да бъда по-добър родител, отколкото съм била досега и да споделям откритията си с други родители.

За десетте години, които синът ми е прекарал в училище, се убедих, че не мога да разчитам на училището. Ето защо не съм сигурна дали следващият ми син изобщо ще ходи на училище. Може би е време да се взема насериозно в ролята си на домашен учител.